посланици

Владимир
Пенев

Другата страна на театъра. Владо Пенев.

 

Най-странните неща в подготовка за представление…

Сигурно всички неща, които правя, са странни. Въобще да си артист е странно. Самата подготовка за всяка следваща роля е специфична. Правил съм какво ли не – отслабвал съм, напълнявал съм, спирал съм да пуша, пропушвал съм.

По време на репетиции…

Аз съм привърженик на това, че на репетиции се случват чудесата. Точно тогава се случват изключителни, невероятни и адски неочаквани неща. Например с една колежка (Ваня Цветкова) репетирахме една пиеса, половината от която беше един огромен неин монолог. На трета или четвърта репетиция тя получи някакво прозрение и изкара целия текст, без да погледне в пиесата, по някаква Божия промисъл. Ето тези неща зрителите не могат да ги видят, а те са много хубави. Репетициите са ми по-интересни от самите представления.

Историята от сцената, която всичките ми приятели знаят…

Много лапсуси правя и това е много смешно, но нямам конкретна история, която да разкажа.

Другата страна на театъра…

Би трябвало да е реалният живот, но и той вече не е толкова реален, колкото виртуален. Театралният живот е много по-симпатичният живот.

На сцената…

Имам редкия шанс да упражнявам тази професия, която ми дава възможност през различни персонажи да заявявам собствената си позиция. И да показвам голяма част от себе си, без да ме е срам. Без всякакъв свян, макар че аз съм срамежлив човек, мога да се съблека на сцената, защото това, което зрителите виждат, не съм аз, а моят герой. Тогава наистина ставам друг. Това е най-хубавото нещо – да ставаш друг и да си дадеш шанс да бъдеш различен. И по този начин ставаш и по-добър човек в реалността. Театърът ме направи по-добър човек. Актьорската професия е диагноза, заболяване, циклофрения. Изследователите твърдят, че репетицията е времето, в което ти абсолютно съзнателно набутваш в собственото ти твое, единствено подсъзнание частична информация за нещо друго, за някакъв друг човек. И когато трябва да започнеш да играеш онзи, другия човек ти пускаш онази част от собственото ти твое подсъзнание, която отговаря само на онази информация. Как се разделят тези неща, как това се случва? Как е възможно в един „нормален“ човешки мозък? Преди години гледах едно фантастично представление на Питър Брук, с четирима актьори, без никакви декори, без осветление, най-аскетичният вид театър, който можете да си представите, на една сцена, като във ВИТИЗ. И едни актьори, които само говореха, без никакво действие, не ставаха никакви екшъни, не си биеха шамари. И това беше най-великото представление, защото беше толкова истинско.

Истинският театър…

Театърът е истински, когато ме развълнува, когато ме хване за гушата, когато ми спре дъха от възхита към това, през което минават артистите. Театърът, изкуството са затова – да вълнуват. Да се анализира и пише за театър е работа на театроведите, те пишат някакви  неща, които остават за историята и за тези, които не са успели да го видят на живо. А за тези, които се докосват до театъра в театралната зала, вълнението е най-важното. Ето например – не си спомням нито сюжета, нито заглавието на едно представление на Иван Добчев, но си спомням едно слизане по една стълба на великия Наум Шопов, което траеше според мен години – по една безкрайна стълба. А стълбата всъщност беше два-три метра. Но създаваше усещането, че това е безобразно дълга стълба. Всъщност ето това е театърът – да създаде някакво свръхусещане у зрителите, което няма нищо общо с реалността. Пет сценични, реални стълби всъщност изглеждат от салона като 12 000 стъпала, по които години наред слиза великият Наум Шопов.

всички посланици