ОБИКНОВЕНО ЧУДО

Автор Евгений Шварц

Преводач Георги Арнаудов

Режисьор Бюрхан Керим 

Сценография и костюми Никол Трендафилова

Композитор Христо Намлиев

Хореограф Яница Атанасова

Фотограф Адриана Янкулова

Участват Георги Златарев, Костадинка Аратлъкова, Георги Няголов, Йордан Ръсин, Ванеса Пеянкова, Ивайло Драгиев, Жана Рашева, Никол Оташлийска, Никола Мутафов

Има мигове в живота, когато обичайното се разпада – и нещо дълбоко, необяснимо, започва да настоява за промяна. В такива мигове човек трябва да избере: да остане верен на себе си, такъв какъвто е бил досега – или да се осмели да стане някой друг. Това е сърцевината на „Обикновено чудо“ – не просто история за любов, а драматично движение през нея, със страха, съмнението и силата, която тя изисква.

Един млад мъж, някога мечок, се появява в дома на Вълшебник – човек, който се е опитал да се откаже от магията, но сърцето му все още търси чудеса. Там, в планинска уединеност, младежът среща една Принцеса. Двама души, които не искат да се влюбят. А любовта – без да пита – ги връхлита. В този свят любовта не е утеха. Тя е проклятие и спасение едновременно. Ако я приемеш – губиш всичко познато. Ако се откажеш – оставаш цял, но празен.

„Обикновено чудо“ разказва за онзи предел, където чудото не е в магията, а в решението да се откажеш от страха и да понесеш последствията от това да обичаш. Шварц пише не толкова приказка за чудеса, колкото алегория за зрелостта, избора, страха от близостта, от отговорността и от собственото си преобразяване. Приказните герои тук не са украса – те са форма, в която невидимото става видимо, а скритото в нас проговаря. Вълшебниците тук не размахват пръчки, а настройват реалността така, че да изпитат любовта на другите. Принцесите не чакат спасение, а избират да поемат по пътя сами. А мечките, превърнати в хора, но все още пазещи нещо диво в себе си, откриват, че най-трудното не е да се промениш, а да останеш, когато любовта се случи.

Под повърхността на магията стоят съвсем реални въпроси: можем ли да бъдем себе си и обичани едновременно? Какво става, когато чувството се окаже капан? Когато любовта е събуждане, но и заплаха? Когато да бъдеш себе си изисква повече кураж, отколкото да бъдеш герой?

Можем ли да обичаме, без да загубим себе си? И всъщност – кое е по-трудното: да бъдеш човек или да останеш?