новини
ЗА КОРОНАТА И ШАПКАТА СЪС ЗВЪНЧЕ
Когато имаш корона и шапка със звънчета, проблемът е за главата, която ги носи.
И в двата случая, не ги носиш дълго, защото ти махат собствената глава.
Когато се смее на шегите на шута, царят най-вече се смее над себе си.
Когато остроумничи над държавната власт, шутът най-често оплаква себе си.
И в двата случая пътят между комедията, драмата и трагедията се преминава бързо.
За публиката той е обратен – започва от трагедията и завършва с комедията на градския площад, където се търкалят корони и шапки със звънчета.
Короната и шапката със звънче не се слагат да разсмиваш някого, а всички да видят коя глава трябва да падне. Те не са съдба, а присъда и затова се носят само от живи хора.
От великата сцена на Хамлет и гробарите знаем, че е трудно да се различат професиите на царя и шута по еднаквите бели черепи.
Шутът е призван да казва истини, които не са разрешени за казване.
Царят е призван да мисли за неща, които не са разрешени за другите.
В известен смисъл кралят и шутът са едно тяло с две глави.
Така са и нарисувани в картите за игра.
Когато една власт се лиши от ролята на шута или лудия, тя се задушава в мълчание.
Когато шутът си отвори устата си повече от допустимото, го задушават, за да мълчи.
Тази игра прилича на двама, които играят на руска рулетка с два куршума.
Единственото сигурно нещо в живота на краля и шута е забавлението на публиката.
Тя не се вълнува дали ще се смее на шегите на шута, или ще плаче при обезглавяването на царя.
За публиката е важно да забрави живота, който живее.
И когато публиката ръкопляска на смъртта на шута, тя оплаква себе си в сегашно време.
Когато ръкопляска на смъртта на царя, оплаква своето бъдеще.
Защото новият цар и новият шут не променят нищо.
Те са просто костюми в една предварително написана пиеса.
Шекспир беше казал, че целият свят е сцена, но лошото е, че целият живот е театър.
И при раждането си всеки един от нас нахлупва шапка със звънче или корона.
Едни я носят отместена на темето, други я нахлупват така дълбоко, че закрива очите им.
И така, костюмирани, преминаваме през времето за забава на публиката.
Да не забравяме, че под театралния портал преминават не актьори, които играят ролите на крале и шутове, а самото време.
Театърът е триумфалната арка, под която минава победоносното време.
И когато ръкопляскаме, ръкопляскаме на Времето.
То изравнява всичко, премахвайки главите на актьорите и сменяйки костюмите на кралете и шутовете.
А когато аплодисментите приключат, над главите ни, в портала на небето продължават да светят гигантските звезди като брилянти в една черна корона. И да се носи вълшебната музика от хиляди звънчета.
