посланици

Явор
Гърдев

Другата страна на театъра. Явор Гърдев.

 

Най-странните неща в подготовка за представление…

Веднъж, когато трябваше да играем на „Аполония“ представлението „Пухеният“ касиерките, съдейки по заглавието, бяха продали билетите на майки с малки деца. А в „Пухеният“ става дума за убийства на деца. Няколко часа преди началото се оказахме с публика, неподходяща за спектакъла и мисля, че в крайна сметка го отменихме.

Текстът, който е бил най-голямо предизвикателство…

Една пиеса на Питър Вайс, нарича се „Марат/Сад“. Беше в основата на една много сложна компилация от текстове на Морис Бланшо, Мишел Уелбек, по-късно влязоха и текстове на Георги Тенев. Това е проектът, който някак най-много ме затрудни в едно особено специфично отношение да намеря поетиката му. Беше свързан с най-много безсънни нощи. Имаше един период, в който практически въобще не съм спал, защото като заспивах продължавах да имам разсъдъчна дейност, свързана с този текст. Много интересен опит, изтощителен, но и много важен за мен.

Любимата част от репетициите…

Първите репетиции, репетициите на маса. Всъщност с времето аз все повече удължавам тези периоди, те са много важни, защото трябва да обезпечиш необходимото време, за да вникнеш достатъчно дълбоко в материята. Ако не навлезеш достатъчно навътре в нея, а бързаш и тичаш към сцената, могат да се получат доста недомислени и външни, неверни, инсценирани неща. Които не произтичат от самия материал, а от някакви външни съображения, като да покажеш постановъчна сила, да покажеш въображение, въобще да показваш някакви работи. Колкото повече се репетира на маса, толкова повече се редуцира тази опасност, смалява се.

Притесненията преди премиера…

В моя случай е вътрешно напрежение, което няма външни белези. То не се манифестира по някакъв особено шумен начин, но присъства и се появява безусловно. Един от първите уроци, които научих в Академията, от моя проф. Иван Добчев, беше този, че колкото и да напредваме в представленията, колкото и опит да сме натрупали, преди първата репетицията и преди премиерата никога няма да можем да спим.

Другата страна на театъра…

За мен театърът е положен по някакъв начин в обратна перспектива – по противоположен начин на начина, по който го възприема публиката. Театърът има две страни и макар моята режисьорска професия да ме поставя в местата на публиката при репетиции, аз съм от горната страна на рампата, откъм сцената. И въобще театърът има два типа адепти, два типа възприятия. Едните са тези хора, които попиват сценичната прах, тези, които живеят отгоре на сцената. Другите са тези в салона. Този опит, който е горе на сцената, той обикновено много дълго е бил пожелаван преди това от човека, който се качва на нея. Аз самият много дълго съм бил в публиката, още от трети-четвърти клас започнах да гледам всички представления в София, а някои от тях по няколко пъти. Дълги години бях един изключително изкушен зрител. От един момента нататък това започна рязко да се променя и сега съм един изключителен минималист в избора на това какво да гледам. В по-голямата част от времето съм в отбора, който е горе на сцената, макар да практикувам професията си от залата.

По пътя към едно представление…

Когато се върви към едно представление от режисьорска позиция, тогава всички чакри се отварят и човек попива света по възможно най-много различни начини. Това е една особена кондиция в процес. И може да бъде оприличено на положение, при което – да кажем – една бременна жена започва да вижда все повече бременни жени и обръща внимание на количките с бебета. Светът започва да дава знаци по един особен начин и ти трябва да ги четеш в контекста на това, което правиш. Обикновено това не се случва в ежедневния живот, поне на мен не ми се случва. То е особено ориентиране на въображението по отношение на някаква цел, която е и конкретна, и абстрактна, но е достатъчно притегателна, че да може да промени света около теб или поне да промени възприятията ти в такава степен, че да започнеш да четеш знаците. Тогава всичко ти дава знак.

Истини за театъра, които са верни въобще…

Ежедневно откривам такива истини, защото театърът е такъв тип занятие, което включва цялостния опит на човек. Има професии, които не изискват такова нещо. Но професията на режисьора е свързана с възприятието на целия свят и боравенето с контексти на този свят. Ако човек няма сетива и не може да отваря зоните на любопитството си към света, тогава трудно успява да произвежда контексти на сцената. В този смисъл много голяма част от истините за света и живота съм открил чрез театъра.

Работата с актьорите и режисьорската професия…

Това не е методична, а интуитивна работа, започва с началото на всеки проект и завършва едва след като се изиграе последното представление от този проект. Груповата динамика, особено в нашето общество, се постига много трудно, много трудно се хармонизира, тъй като ние самите трептим по доста различен начин, нашите ритми и вътрешни тежнения са много различни. В такава ситуация първо и най-важно е да имаш желязно търпение, което може да преработва външни дразнения, негативни трептения и настроения. За да се стигне до фазата на преработка, човек трябва да има търпението да ги понесе. Ако няма търпението да ги понесе, тогава не е за тази професия, поради което тя е емоционално натоварваща и психически изморяваща. С времето човек просто започва да се изморява от хората около себе си. Оркестрирането на индивидуалните психики, на темпераментите и характерите е най-изтощителното нещо в тази професия. Точно то силно изразходва собствената ти енергия. Нещо като дренаж е. След премиера на театрален проект или след завършване на снимки на кино проект се чувствам изключително изразходван и ми трябва доста време, за да се съвзема и то време, в което да сведа дразненията на света до минимум. За да мога отново да се подложа на техния максимум в нов проект.

Театърът оттук-нататък…

По отношение на театъра аз съм реален оптимист, не защото ми е професия и трябва да си намирам основание да бъда оптимист, а защото наистина мисля, че театърът ще се котира все повече и все повече. И това е по една много проста причина. Театърът има в себе си условието на първичната социална енергия, той е така да се каже микро модел на човешкия социум. Т.е. общуването под една или друга форма, когато трябва да бъде преосмислено или изиграно, винаги преминава през него. И в това отношение театърът колкото е и стар, толкова е и винаги актуален. Защото всякакви форми на отчуждаване от общуването (медийният тип изкуство винаги предполага в една или друга степен такова отчуждаване), винаги ще възвръщат желанието за такъв тип общуване. Затова аз нямам никакви притеснения за театъра. Дори и в края на миналия век, когато имаше едно такова настроение, че театърът умира, реалността ни показа точно обратното – интересът към него се възроди, при това в България се възроди. В България има базов, изначален интерес към театъра, което означава, че в някаква степен обществото започва да оздравява, защото търси формите на своето общуване. А театърът е една от тези важни и много стари форми.

всички посланици