посланици

Явор
Гърдев

Другата страна на театъра. Явор Гърдев.

 

Най-странните неща в подготовка за представление…

Веднъж, когато трябваше да играем на „Аполония“ представлението „Пухеният“, касиерките, съдейки по заглавието, бяха продали билетите за следобедното представление на майки с малки деца. А в „Пухеният“ става дума за убийства на деца. Оказахме се с голямо количество публика, възможно най-неподходяща за спектакъла и се наложи да върнем много хора.

Текстът, който е бил най-голямо предизвикателство…

Една пиеса на Петер Вайс под краткото заглавие „Марат/Сад“. Беше в основата на една много сложна компилация от допълнителни текстове на Морис Бланшо, Мишел Уелбек, а по-късно влязоха и текстове на Георги Тенев. Това е проектът, който най-много ме затрудни с изнамирането на поетика. Беше свързан с най-много безсънни нощи. Имаше един период, в който практически въобще не съм спал, защото като заспивах продължавах да имам разсъдъчна дейност, свързана с този текст. Много интересен опит, изтощителен, но и много важен за мен.

Любимата част от репетициите…

Първите репетиции, репетициите на маса. Всъщност с времето аз все повече удължавам тези начални репетиционни периоди, а те са най-важните, защото трябва да обезпечиш необходимото време, за да вникнеш достатъчно дълбоко в материята. Ако не навлезеш достатъчно навътре в нея, а бързаш и тичаш към сцената, могат да се получат доста недомислени и външни, неверни, инсценирани неща, които не произтичат от самия материал, а от някакви външни съображения, като да покажеш постановъчна сила, да покажеш въображение, въобще да показваш някакви работи. Колкото повече се репетира на маса, толкова повече се редуцира тази опасност, смалява се.

Притесненията преди премиера…

В моя случай е вътрешно напрежение, което няма външни белези. То не се манифестира по някакъв особено шумен начин, но присъства и се появява безусловно. Един от първите уроци, които научих в Академията от моя проф. Иван Добчев беше този, че колкото и да напредваме в представленията, колкото и опит да сме натрупали, преди първата репетицията и преди премиерата никога няма да можем да спим.

Другата страна на театъра…

За мен театърът е положен по някакъв начин в обратна перспектива – по противоположен начин от начина, по който го възприема публиката. Театърът има две страни и макар моята режисьорска професия да ме разполага в местата за публика по време на репетиции, аз все пак принадлежа на горната страна на рампата, на страната откъм сцената. И въобще театърът има два типа адепти, два типа възприятия. Едните са тези хора, по които полепва сценичната прах, тези, които живеят на сцената. Другите са тези в салона. Преди да се качиш на сцената обикновено много дълго си я желал от местата, отредени за публиката. Аз самият много дълго съм бил в публиката – още от трети-четвърти клас започнах да гледам всички представления в София, а някои от тях по няколко пъти. Дълги години бях един изключително изкушен зрител. От един момент нататък това започна рязко да се променя и сега вече съм изключително прецизен минималист в избора на това какво отивам да гледам. В по-голямата част от времето вече съм в отбора, който е горе на сцената, макар да практикувам професията си от залата.

По пътя към едно представление…

Когато се върви към едно представление от режисьорска позиция, тогава всички чакри се отварят и човек попива света по възможно най-много различни начини. Това е една особена кондиция в процес. Тя може да бъде оприличена на ситуацията, когато – да кажем – една бременна жена започва да вижда около себе си все повече бременни жени и започва да обръща внимание на количките с бебета по улиците. Светът започва да ти дава знаци по един особен начин и ти започваш да ги четеш в контекста на това, което правиш. Обикновено това „проглеждане“ не се случва в ежедневния живот, когато не си ангажиран с творческа работа. Поне на мен не ми се случва. То е особено ориентиране на въображението по отношение на някаква цел, която е и конкретна, и абстрактна, но е достатъчно притегателна, че да може да промени света около теб или поне да промени възприятията ти в такава степен, че да започнеш да четеш знаците. Във времето на творческа треска всичко ти дава знаци.

Истини за театъра, които са верни въобще…

Ежедневно откривам такива истини, защото театърът е такъв тип занятие, което включва цялостния опит на човек. Има професии, които не изискват такова нещо. Но професията на режисьора е свързана с възприятието на целия свят и боравенето с контекстите на този свят. Ако човек няма сетива и не може да отваря зоните на любопитството си към света, тогава трудно успява да произвежда контексти на сцената. В този смисъл много голяма част от истините за света и живота съм открил чрез театъра.

Работата с актьорите и режисьорската професия…

Това не е методична, а интуитивна работа, започва с началото на всеки проект и завършва едва след като се изиграе и последното представление. Хармоничната групова динамика, особено в нашето общество, се постига много трудно. Много трудно се хармонизира една група, тъй като ние самите трептим на доста различни честоти. Нашите ритми и вътрешни тежнения са много различни. В такава ситуация първо и най-важно е да имаш желязно търпение, което може да преработва външните дразнения, негативните трептения и настроения. За да се стигне до фазата на преработка обаче, човек трябва да има търпението да понесе тези дразнения. Ако няма търпението да ги понесе, тогава не е за тази професия, поради което тя е емоционално натоварваща и психически изморяваща. С времето човек просто започва да се уморява от хората около себе си. Оркестрирането на индивидуалните психики, на темпераментите и характерите, е най-изтощителното нещо в моята професия. Точно то най-силно изразходва собствената ти енергия. Нещо като дренаж е. След премиера на театрален проект или след завършване на снимки на кино-проект се чувствам изключително изразходван и ми трябва доста време, за да се съвзема – време, в което трябва да сведа дразненията от околния свят до минимум. За да мога отново да се подложа на техния максимум в нов проект.

Театърът оттук-нататък…

По отношение на театъра аз съм реален оптимист, не защото ми е професия и трябва да си намирам основание да бъда оптимист, а защото наистина мисля, че театърът ще се котира все повече и повече. И това е по една много проста причина: театърът има в себе си условието на първичната социална енергия, той е така да се каже микро-модел на човешкия социум. Трептенията на в обществото под една или друга форма, когато трябва да бъде осмислени, винаги преминават през смисловата цедка на театъра. И в това отношение театърът колкото е стар, толкова е и винаги актуален. Защото всякакви форми на отчуждаване от общуването (медийният тип изкуства винаги предполагат в една или друга степен такова отчуждаване), винаги ще възвръщат желанието за пряк тип общуване. Затова аз нямам никакви притеснения за театъра. Дори и в края на миналия век, когато имаше едно такова настроение – че театърът едва ли не умира, дори тогава реалността ни показа точно обратното – интересът към него се възроди и умножи, при това и в България се възроди и умножи. Даже повече, отколкото на други места. В българската градска среда се възроди базовия интерес към театъра, което означава, че в някаква степен обществото е започнало да оздравява и намира отново формите на своето общуване. А театърът е една от най-важните и много стари такива форми.

всички посланици